Всичко тече, всичко се променя. Американците, доскорошни любители на огромни бензинови „ламє“, постепенно започват да се заразяват от европейския дизелов вирус. Европейците пък, уж върли почитатели на практичните малолитражки, малко по малко откриват типичните американски прелести. А какво прави Ford през това време? То е ясно – дизелов пикап. Ranger. Новият Ranger.

Не обичам изненадите. Винаги държа да съм подготвен за това, което ще се случи. Затова, ако се наложи да подкарам двуетажен автобус например, ще се опитам да си припомня с какво ме е впечатлилo управлението на Setra S 431 DT. Ако пък в ръцете ми отново попадне американски камион, преди това бих възстановил в ума си всяка сцена от незабравимия екшън зад волана на Western Star 4864 F. Всяко превозно средство е добре дошло, стига да не ми е за пръв път. Само да не ме кара да се чувствам като в небрано лозе.
Уверявам ви, системата работи безупречно. Вече се чувствам еднакво уютно (по-правилният термин е „като перде“) в миниатюрен китайски ван, в метанов чешки автобус или в четириосен немски самосвал. Всичко щеше да е идеално, ако от време на време за гърлото не ме стискаше липсата на тръпка. Не че съм доживотно имунизиран от притеснение при маневрирането на заден ход с 19-метрова товарна композиция. Не съм съвсем претръпнал и към поемането на отговорност за живота на 30 – 40 пътници.
Говоря за друга тръпка – истинска и разтърсваща. Оставяща следа за цял живот. Нещо като тръпката да се влюбиш. Само че не в жена, а в автомобил. Познато ли ви е това чувство? Да вдигнете 140 км/ч на втора скорост с Porsche-то на приятел и после до края на дните си да мечтаете да го притежавате? Или пък да се повозите на задната седалка на Lincoln под наем и вече да не ви излиза от ума как да превърнете тази глезотия в ежедневие? А може би ви се е случвало при съвсем обичайни обстоятелства просто да откриете идеалната кола за вас – гениално съчетание от приятен дизайн, неповторима функционалност и ниска цена, насочено точно към вашия джоб?
Сигурен съм, че знаете за какво става дума. Просто няма начин да не ми влезете в положението. Да отпрашите с мен към австрийските Алпи, да си изберете „най-наточения“ от всички Ranger-и, строени на паркинга в центъра на Зеефелд, да го подкарате по стръмните баири и… Чак тогава да разберете кой точно автомобил кара краката ви да омекнат от удоволствие и мозъкът ви да се изолира от околния свят в отчаян опит да запази момента…
На мен това ми се случи на 32 години. Най-неочаквано. При първото ми качване в пикап. Без никакъв шанс да разбера кой е виновникът – изобретателят на този тип автомобили или Ford. Склонен съм да прехвърля цялата отговорност за душевния ми смут върху американската компания, понеже тъкмо нейният модел TT отпреди 90 години претендира да е основоположник на класа на пикапите.
TT обаче е представлявал типично работно „муле“, каквато би трябвало да е основната функция на пикапите и до днес. Да, ама не! Който има удоволствието да седне зад кормилото на две от модификациите на новия Ranger (стандартната XL и луксозната Limited) в два последователни теста, ще се прости моментално с надеждите си да пести пари. Просто ограничаването до най-необходимото оборудване, каквато е масовата практика при автомобилите за работа, е неприложимо при този Ford.
Не че XL е бедно оборудван. Напротив, серийната му екипировка включва всичко необходимо: ABS, две предни въздушни възглавници, регулируемо по височина кормило, централно заключване, електрически странични огледала,
CD/AM/FM/MP3 плейър с четири тонколони, блокировка на задния диференциал и, разбира се, крайно наложителното при максимална маса от над 3 тона сервоуправление.
На пръв поглед доста от допълнителните екстри при Limited лесно могат да бъдат причислени към графата „глезотии“: боя „металик“, хромирани предна решетка, огледала и ръкохватки, малко по-големи гуми (245/70R16),
6CD/AM/FM/MP3 чейнджър, кожен салон, парктроник за заден ход, климатик, отопляеми предни седалки, фарове за мъгла, ролбари зад кабината, облицовка на товарното отделение, допълнително табло с офроуд уреди… И всичко това „само“ срещу 52 300 лв.* – точно с
9050 лв. повече от базовия XL. Визирам най-скъпите версии с двойна кабина, чиито продажби тотално доминират над модификациите с единична и удължена кабина.
„И това ли е най-важното?“, както се питаше в една популярна телевизионна реклама. Разбира се, че не! Нищо не може да се сравни със спиращата дъха гледка на ширналото се пред погледа на водача безкрайно торпедо над двигателя, с гърленото боботене на бавнооборотния Duratorq и с царственото усещане за превъзходство, създавано от високо изнесения „трон“ на водача. Само че има една „малка“ подробност: това „размазващо“ цялостно усещане някак си не се връзва с малката пластмасова топка на скоростния лост при XL.
Ще го кажа без увъртане – направо се разваля. Няма нищо общо със солидното излъчване на кожения лост с алуминиева апликация в Limited и с начина, по който той изпълва дланта.
Иначе двигателят е един и същ при всички изпълнения – 2,5 дизелови литра, изхранващи 143 расови коня с помощта на горивна уредба от типа Common Rail и променлива геометрия на лопатките на турбината. По-важна е обаче породата на тези коне. Те като че ли са наследници на родения през далечната 1846 г.
жребец Мамут, който тежал 1,5 тона (преди да навърши 4 години това добиче се е наричало просто Самсон), и подобно на него са в състояние да потеглят бодро с 3 тона товар по стръмен наклон без предварителна загрявка. Теглителната им сила се равнява на 330 Н.м, като пикът на въртящия момент се достига още при 1800 об/мин. На практика това означава, че липсва познатата от миналото „турбо-дупка“ – пак благодарение на гореспоменатата променлива геометрия. Ford просто е длъжен да почерпи италианците, които са я измислили.
Потенциалът на „студенокръвния“** Duratorq едва ли може да се сравнява със спортните заложби на много от бясно препускащи по магистралите съвременни псевдовсъдеходи. Той просто е достатъчен – за отлична проходимост при тежки пътни условия, за следване на общата скорост в градския трафик и за безпроблемно поддържане на 160 км/ч по магистрала. Нямам никаква представа какви са реалните възможности на основните конкуренти на Ranger – Nissan Navara и Mitsubishi L200,
но, честно казано, не ме интересува особено.
По време на тези 200–300 км в Алпите разбрах, че пикапът не е просто превозно средство за работа. Той е стил на живот. Или ви харесва, или не. Ако ви е легнал на сърцето, ще направите възможното да го купите, дори в 99% от времето да карате по асфалт, а най-голямото натоварване да е лаптопът на дясната седалка. Ако ли пък ви трябва за истинска „черна“ работа, той ще ви подтикне да си я свършите сами. И в двата случая няма да съжалявате. Не и с новия Ranger.