Десислава, само две години след като за първи път сядате професионално зад волана на тежкотоварен автомобил вече сте „Шофьор на годината 2026“ за Европа. Очаквахте ли подобно нещо и кои са факторите, които най-силно повлияха за този Ваш успех?

Не, изобщо не съм очаквала, че само две години след началото ще получа подобно признание. И това не е била целта ми, но съм много благодарна, че ми се случи. Когато започнах, целта ми беше просто да се науча, да бъда добър и отговорен шофьор и да докажа най-вече на себе си, че мога да се справя.

Но мечтата не е достатъчна, тя трябва да се превърне в план. Мисля, че успехът дойде от много желание, постоянство и готовност да се уча всеки ден. Със сигурност обаче не съм стигнала дотук сама. Имах щастието да попадна в TRANSPRESS, където повярваха в мен, още когато нямах професионален опит. Получих обучение, имах опитен ментор до себе си и екип, на който мога да разчитам. Когато към собственото ти желание се добавят правилната среда и хора, които ти дават шанс да се развиваш, можеш да стигнеш много по-далеч, отколкото си представяш.

Казвате, че да карате камион е било Ваша мечта още от детските години, повлияна от баща Ви. Какво си представяхте тогава и различава ли се тази представа от реалността на професията днес?

Като дете виждах най-вече приключението – големия камион, дългия път, различните държави и усещането за свобода. Пътувах с баща ми, който беше международен шофьор, и за мен всичко това беше много интересно. Тогава си казвах: „Един ден и аз ще карам камион.“

Днес вече виждам и другата страна. Зад свободата стои огромна отговорност, зад красивите гледки има умора, графици, трафик, трудни ситуации и много време далеч от семейството. Реалността се оказа по-трудна, отколкото си я представях като дете, но това не ме накара да обичам професията по-малко. Напротив, сега я уважавам много повече, защото знам какво всъщност стои зад нея.

Започвате без никакъв професионален опит с тежкотоварен автомобил, а само за последната година сте изминали над 100 000 километра, включително по международни маршрути. Кой беше най-трудният урок, който трябваше да научите в началото, и кога усетихте, че вече наистина сте добър професионален шофьор?

Важният урок за всеки начинаещ шофьор е да разбере, че увереността и самоувереността са две различни неща. Камионът не прощава самоувереността. Колкото и километри да си изминал, трябва да запазиш уважението към машината, пътя и отговорността, която носиш. На пътя винаги може да се случи нещо непредвидено и трябва да умееш да запазиш спокойствие и да вземеш правилното решение.

Важно е да уточня, че аз се качих на камиона след допълнително обучение – теоретично и практическо, което получих в TRANSPRESS. Освен това не съм била сама, имам изключителен ментор, с когото продължавам да карам в тандем и от когото продължавам да уча и до днес.

Не мисля, че е имало един конкретен момент, в който съм си казала: „Вече съм добър шофьор.“ По-скоро го усетих постепенно, когато ситуациите, които в началото ме притесняваха, започнаха да се превръщат в част от ежедневието ми. Когато започнах да вярвам повече на преценката си и да знам как да реагирам. Но и днес не мисля, че човек трябва да решава, че вече знае всичко. Тази професия постоянно те учи. Много прилича на това да бъдеш родител. Един отговорен родител никога не спира да се пита дали не може да направи нещо още по-добре.

Бихте ли описали с няколко думи камиона, с който работите?

За мен той е много повече от работно място. Когато си на международен курс, камионът се превръща във втория ти дом, в него прекарваш огромна част от времето си, работиш и почиваш по време на пътуването. Затова се старая да се грижа за него така, както бих се грижила за собствения си дом.

А ако трябва да го опиша с няколко думи – голям, мощен, сигурен, красив. Когато прекарваш толкова километри зад волана на една машина, по някакъв начин ставаш едно цяло с нея и се привързваш.

Вашата история е свързана и с програмата „Път за дамите“ на TRANSPRESS. Каква беше ролята на обучението, менторската подкрепа и хората около Вас за изграждането Ви като професионален шофьор?

Огромна. Аз съм пример за човек, който имаше желанието, но нямаше професионалния опит. TRANSPRESS ми даде шанс да започна, но не ме остави просто да се оправям сама. Преминах допълнително обучение. Получих цялата необходима информация за камиона, за документацията, за регламентите за почивки, които трябва да спазваш. Виждаш на практика как се проверява и подготвя камионът за път, как се обезопасяват товарите и т.н. Но най-важното за мен беше, че започнах да работя с опитен колега, който стана мой ментор и с когото и до днес работим рамо до рамо. Това ти дава много по-голямо спокойствие в началото. Знаеш, че до теб има човек, който вече е преминал през ситуациите, които за теб са нови, и можеш да се учиш от реалния му опит. Имах подкрепата и на жени-шофьори с опит в компанията, които също ти помагат да повярваш в себе си и да се ориентираш по-добре.

Важен е и целият екип зад шофьора – хората, които организират работата и са насреща, когато имаш нужда от съдействие. Самостоятелността е много важна в тази професия, но тя не означава, че трябва да бъдеш сам.

В професия, в която жените все още са малцинство, Вие споделяте, че никога не сте очаквали специално отношение. С какво според Вас една жена трябва да докаже, че заслужава мястото си зад волана на тежкотоварен автомобил?

Със същото, с което и един мъж – с умения, отговорност, дисциплина и отношение към работата. Не смятам, че една жена трябва да доказва повече само защото е жена. Тя просто трябва да бъде добър професионалист.

Предпочитам работата ми да говори вместо мен. В крайна сметка пътят не се интересува дали зад волана стои мъж или жена. Важно е дали този човек може да управлява отговорно и професионално. Жените можем да бъдем и много организирани, което също помага.

Споделяте в социалните мрежи снимки и видеа от ежедневието си на пътя. Какво искате да покажете на хората отвъд самото шофиране, и получавате ли обратна връзка от дами, които обмислят да изберат тази професия?

Иска ми се да показвам професията такава, каквато е – не само красивите гледки, камиона и различните държави. Зад една снимка от пътя понякога стоят часове шофиране, умора, чакане, товарене и разтоварване, планиране и много време далеч от дома. Но има и удовлетворение, свобода и онова усещане в края на деня, че си се справил.

Получавам съобщения от жени, които ме питат как съм започнала, трудно ли е и дали според мен биха се справили. На церемонията в Брюксел една дама дори се разплака, трогната от моята история. Всичко това ме кара да вярвам, че моят личен път може да даде смелост на някого да направи първата крачка. И затова и занапред ще се старая да помагам с каквото мога и да споделям опита и знанията си открито с другите.

На церемонията по награждаването в Брюксел казахте, че „границите съществуват само докато някой не реши да ги преодолее“. Коя е следващата граница, която Десислава Йорданова иска да преодолее в професионален и личен план?

След тази награда не искам да си поставям граница и да казвам: „Дотук стигнах.“ Напротив, искам да продължавам да трупам опит, да ставам все по-добра и да се развивам като професионален шофьор. Преди две години мечтата ми беше просто да седна зад волана на камион, а тогава дори не съм си представяла, че толкова скоро ще получа европейско признание.

Има и още нещо, което бих искала да постигна. Аз имах хора, които ми подадоха ръка в началото, повярваха в мен и ме научиха на много неща. Един ден бих искала и аз да бъда такъв човек за някого, който тепърва започва. Може би следващата граница е не само да продължа да доказвам себе си, а да помогна и на други хора да повярват, че могат да преодолеят своите.